kemper-club forum Форуми kemper-club forum
Място за комуникация и споделяне на идеи, мероприятия и мнения на хора запленени от страстта наречена кемпер. Да погледнем живота от хубавата му страна!
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрация 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

ПЪРВО ПРОЧЕТИ ТОВА!

В този форум се комуникира на БЪЛГАРСКИ ЕЗИК, пише се на КИРИЛИЦА и моля НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ от това правило!
Уважавайте другите, за да уважават и вас! Бъдете преди всичко ХОРА, не примати!
Buen Camino! 17 дни на велосипеди към Сантяго де Компостела
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, ... 14, 15, 16  Следваща
 
Създайте нова тема   Напишете отговор    kemper-club forum Форуми -> Пътеписи
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
ilkomuhata
Клубен член с каравана
Клубен член с каравана


Регистриран на: 05 Май 2010
Мнения: 1990
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Нед Сеп 17, 2017 11:59 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Bravos thumb up
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Кемпер / Каравана Yahoo Messenger
Дафи
Клубен член с кемпер
Клубен член с кемпер


Регистриран на: 24 Фев 2011
Мнения: 191
Местожителство: Бургас

МнениеПуснато на: Нед Сеп 17, 2017 1:02 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

И нека силата бъде с вас...

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
rozovslon



Регистриран на: 20 Яну 2014
Мнения: 835

МнениеПуснато на: Сря Сеп 20, 2017 8:07 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Искрено се радвам за Вас!!!
Дано и аз някога да мина по вашите стъпки(следи от гуми).
Лека и безаварийна!


А сега сериозно: Шапка ви свалям и ви пожелавам много приятни емоции!!!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 518
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Сеп 20, 2017 8:34 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Пътят ни следва, не ние него. А приключенията дебнат от всякъде. Уникално е.

Вече сме в Леон и сме в страхотна форма.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 518
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Вто Яну 09, 2018 12:48 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Благодаря на Администраторите, че се отзоваха на молбата ми за подреждане на темата. Нека не го считат за каприз, но мисля че разчистването беше необходимо, предвид заявения интерес по темата от хора извън форума. Не че ще разкажа нещо кой знае какво, но със сигурност ще се постарая да пресъздам усещанията и вълненията, които ние тримата преживяхме на изпитание което за много хора е смисълът на живота им.

И така приключението е още в паметния Ден 0 – 13.09.2017г. За съжаление или не, за мен този ден е работен, така че първо си отработвам надницата пред работодателя ми и чак в късния следобед се отправям към летището. Там сме според указанията на превозвача цели два часа по-рано и тръпнем от вълнение по предстоящата авантюра. Всъщност някой тръпнат и от притеснение, дали ще ни пуснат с наднорменото тегло на кашоните. В спортните опаковки които предварително сме платили трябва да има само по един велосипед с тегло до 15кг, но ние тактично сме си побрали и всичкия багаж, защото при тези уж нискотарифни компании билета включва само седящото място в самолета.

След порядъчно и безсмислено чакане идва редът ни за чекиране. Притесненията ни се оказаха напълно излишни. Младият батко в светло синя ризка и бадж на летище София, просто погледна всяка от кутиите и попита:
- Велосипеди са нали?
- Да, да, велосипеди са – дружно отговаряме със Станимиров
- И тежат както е написано – по 15кг всеки, нали? – продължава младежът
- Да, да, те са си в оригиналните кутии и тежат даже по-малко.
- Ок, пренесете ги до мен да ги чекирам.
Така всичко мина без сътресение и спокойно качихме големите картонени кутии на транспортната лента. После изчакахме още един безсмислен час из алеите на родния Терминал 1 и след като отвориха гишето за паспортите, най-накрая приключихме и с тях. Имахме известни затруднение с младата дамата и малко се позабавихме, докато решим как да копираме нотариално завереното пълномощно от майка ѝ, че ми разрешава да изнеса от страната семейното ни богатство - дъщеря ни, но се оправихме. Полицая всъщност въобще не беше доволен, че не нося копие, а и не се съгласи да му дам оригинала. Накрая го снима с телефона си и каза, че този път ми прави компромис. Благодарих му и обещах, че до края на живота си повече така няма да правя.

После по стар български обичай ни натъпкаха в малкото автобусче с нисък под и големи прозорци, и така отпрашихме към самолета.
Шофьорът на самолета предвидливо го беше паркирал само на около 50м от гейта, а като видя как сме се натъпкали в автобусчето, даже го премести малко напред, да ни спести неземните мъки в блъсканицата. Добър човек излезе, капитан Иван Иванов, здрав да е, другия път пак с него ще искам да се возим.



Вече сме в самолета и времето за тръгване е изтекло преди повече от 10 мин. Не че закъснението е много, но е крайно нетипично и даже притеснително за модерен въздушен транспорт. Виж ако бяхме в Анадола да летим с балон, тогава и час закъснение щеше да ми се стори нормално. Но за унгарските авиолинии очаквахме друго. Разгеле някой се сети да успокои пътниците, като съобщи по радиоточката причината за забавянето – на борда е намерен багаж, които си е загубил собственика. Е, няма що, голямо успокоение, сега всички се заоглеждаха за сапьори полиция, пожарна и т.н. в очакване на десант в самолета и търсене на предполагаема бомба. След още 10 минути, през които никой не дойде, ни стана ясно, че багажът си е намерил собственика, и любезните и красиви сервитьорки започнаха с инструктажа. Това кой през коя врата да излезе в случай на авария, кой къде и как да повръща ако много му стане зле, как да си нахлузим спасителна жилетка със сигнална ракета и свирка с топче, ако паднем над Адриатика например, и т.н. са все много важни за безопасността неща, затова сме притаили дъх и слушаме с най-голямото внимание на което сме способни.

На мен ми се падна най-красивата сервитьорка и толкова внимателно я слушах, че въобще не погледнах, че е омъжена. Все пак успях да разбера, че сигналната ракета никога не се насочва срещу окото на спътника ти, дори и много да го мразиш.



Така мина разяснителната част, разписахме се в голямата книгата за встъпителен инструктаж и вече можеше да излитаме. Семафора светна зелено и шофьора на самолета запали моторите (преди това заради икономии и новите еко норми в София, моторите разбира се не бяха включени), после даде задна, чу се онова тираджийско пиу-пиу-пиу и само с една маневра капитана успя да обърне машината. Всички дружно заръкопляскаха, не успяхме дори да отнесем огледалата на паркирания в съседство правителствен Боинг. После с още 5-6 маневри из между паркиралите лайнери и вече сме на пистата. Там обичайно се спира, дърпа се ръчната до край и същевременно се дава пълна газ. Когато всички чаши от кристалния сервиз на сервитьорките зазвънят в „Си бемол“, шофьорът пуска ръчната и ние се залепяме за седалките. Притягането е толкова силно, че ако на някой в този момент му се ходи по малка нужда, няма шанс да се отлепи от седалката и затова е по-добре да я пуска в крачола. След няма и 30 секунди вече сме се отделили от добре закърпената асфалтова писта и стремглаво набираме височина. Усещането е невероятно, черния ми дроб е на мястото на белия, далака е в гърлото ми, а сърцето се опитва да изхвърли всичко навън. Приятно усещане, което всеки път се питам защо не мога да изпитам с кемпера.



Точно над езерото в с. Казичане правим остър обратен завой и се отправяме на Запад право над селата Мрамор, Пролеша, Хераково, Видрица, Кожинци и хоп, вече сме в сръбска Сурдулица. Започват онези скучни 1000км, но вече нали сме на правилния път и екипажа решава да действа по същество. Главният стюард грабва микрофона и с изключителна дикция на около 16 езика, съобщава за всички промоции от готовите хранителни пакети. Един обаче сигурно му е любимия, защото особен акцент направи именно на него - сандвич с телешко и прясна маруля само за 19.99€, като ако се вземат два, плюс напитка по избор, получаваме пакетче фъстъци напълно безплатно. Мислите си като мен, че няма да има интерес, не, въобще не бях прав. Пътниците се оказаха много, много гладни, а и като чуят за промоция, нещата в авиомагазина излязоха извън контрол. За кратко храната беше разграбена, а щандовете на красивите сервитьорки останаха празни, като квартален супермаркет от времето на Жан Виденов. След около час, доволно сити и видимо по-спокойни, пътниците поприключиха с насладата и взеха да се поуспиват. Стюардът в миг забеляза това и на свой ред отново грабна микрофона. Този път наред бяха промоции на всякакви парфюми и козметика, от такива на Пако Рабан, Антонио Бандерас, до такива на Пауло Куельо. Оп, този май още не е издал козметична серия, но все едно, базарът вървеше с пълна сила, като интересът отново бе изключително голям. Сигурно си мислите, че това е шега? Нее, съвсем вярно е, може да е поукрасено малко, но това е действителната картина в полетите на късо разстояние. Да не говорим, че Владо беше напълно възмутен, не само от пазара, а и от факта, че пред тоалетните имаше опашка. Не, не защото бяха безплатни, а просто защото на всички име е мерак да вършат тази работа на 2000м височина. Само един зад мен от страх ли от що ли, но не ходи до тоалетната и сигурно заради недоброто изравняване на налягането при тази височина, не престана да изпуска газове. Аз тактично се обръщах няколко пъти, но онзи се правеше, че не е той.
Тежък полет, наистина много тежък полет. Добре че не надхвърли 4 часа, че иначе онези магазинери сигурно щяха да стигнат и до разпродажба на части от самолета.

Най-накрая кацаме безаварийно и обичайно при подобни случаи, всички избухват в бурно ръкопляскане и овации. Този път заради командира на полета – капитан Иван Иванов, приземи ни без дори да усетим. Наистина е много добър и на драго сърце пак ще го ползвам при други пътувания, най-малкото заради това, че въобще не участва в разразилата се търговия.

В Мадрид е вече тъмно, макар да е само 21.10ч. Проверяват ни бързо и направо ни изстрелват да си чакаме кашоните с велосипедите, на въртящите се ленти отвън. Учудващо, но пристигат цели целенички, без дупки, скъсано, смачкано и всякакви други видими щети. Важно е, защото може бързо да приключим с Каминото, ако са сгънали някоя от рамките например или кашона се е раздрал и през дупката са изчезнали половината чаркове.

Спокойни че всичко е по план, товарим големите кашони на количките и тръгваме да търсим нашия терминал Т4.



Пътьом се взираме в сложната метална конструкция, от която е изградена сградата на летището и огромната чакалня за пътниците, като разбира се архитекта до нас разглежда само художествената страна на мрежата от тръби, стъкло и метал.



На терминала Т4 след около 3 часа трябва да дойде супер луксозен автобус на испанската компания ALSA, който ще ни откара до някакъв малък град, където около 4.00ч сутринта имаме прекачване в друг автобус.



Да, сериозно чакане се заформи, до някъде към полунощ. Не знам за другите, но мен чакането ме побърква.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 518
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Вто Яну 09, 2018 2:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Най-накрая луксозното возило идва и успешно се товарим в него.

Пътуването е дълго, но комфорта е на такова ниво, че наистина пътя не се усеща. Пред всеки пътник има голям монитор, на който може да си гледа филми по избор или да си сърфира в Интернет. Млада госпожица разнася ободряващи напитки и лека храна по коридора, сякаш сме в самолет. Движим се бързо и някак неусетно пристигаме в точката за прекачване със следващия автобус.
Прекачването е на самата автогара и е вече на автобус, който трябва да ни откара директно до крайната точка, до която сме си закупили билети – гр. Памплона.

Да, това е онази същата Памплона, в която всяка година се разиграват прочутите гонитби с разярени бикове, които се пускат по улиците на града, а най-отпред търчат обезумели храбреци в опит да избягат от подивелите животни и да се спасят от сигурна смърт. Е това е адреналин, а не да се спуснеш на рафтинг лятото по пресъхналата р. Струма с надуваема лодка и ако си намокриш веждата, после да се хвалиш как си оцелял на косъм.

Град Памплона е старата начална точка за изминаване на Ел Кмино, която Владо си беше набелязал за стартова, когато си е мислел, че ще кара по Каминото сам. Направил я е такава съвсем не случайно, а защото много добре знае, че истинското начало в Сен Жан Пие дьо Пор започва с едни 25км стръмен баир, преминаващи през един планински проход, в който винаги е студено и вали дъжд. Пътят криволичи и изкачва един връх на име Ibaneta, който е висок 1057м, като денивелацията е някъде около 800м. С този си избор Владо просто е искал да си спести трудното и тежко начало, но след като стана ясно, че и ние се включваме в отбора, аз настоявах да променим началото, от истинското. Другият ми аргумент беше, че не са много българите минали Каминото от самото начало с велосипед, или поне ние знаехме само за двама.

До преди да тръгнем Станимиров все се двоумеше от къде да е старта, от Памплона или от Сен Жан, но след като се представяше все по-достойно в тренировките, а и аз бях достатъчно настойчив, най-накрая склони да променим стартовата точка. Така ние вече сме на едно мнение за началото и сега просто трябва да намерим начин да стигнем до него. Забравих да кажа нещо много Важно: Владо е много организиран човек, помислил е за всичко в това пътуване. Проучил е самолетните компании, коя до къде лети, къде и с какво да се направи връзка, коя автобусна компания може да превозва велосипеди, изследвал е маршрути, релеф, прогноза за времето, свалил е специални пешеходни навигации, проверил е къде ще се спи, от къде на връщане ще си купим нови опаковки за велосипедите и т.н. и т.н. Той е като продуктите на Tefal - мисли за всичко! Просто далеч преди аз да заявя, че се включвам в това начинание, той е свършил цялата организаторска работа, която хич не е малко, и по-важното, свършил я е наистина много добре. За мен остана само да следвам пътя и да давам някои велосъвети, защото Владо беше доста притеснен в технически план. Дори на първата ни среща спомена, че трябва да си купи ключ за наставяне на верига?! Аз за малко да се разсмея и да го пукна от бъзик, че освен ключ за верига, много важно е да вземем и установка за изправяне на капли, резервни спици, че много се късат, резервни курбели, главини, две вилки, кормило, педали, седалки и т.н. Тогава още не знаех, че човека има голямо чувство за хумор и от такт му спестих подигравките, но в крайна сметка му заявих, да не се притеснява за нищо в технически план с велосипедите, и каквото е необходимо като инструменти и резервни части, ще взема аз. Отклоних се малко от темата, но беше важно да отчета изключителната заслуга на Станимиров за положения огромен организационен труд, който не само че ми спести, а който вероятно аз никога не бих дал, не защото не ми се отдава, а защото съм устроен по друг начин. Когато всичко е организирано, някак ми се губи елемента на изненадата, а това ми е леко скучно и въобще не е в природата ми.

До тук добре, но след като стана ясно, че ще тръгваме от самото начало на маршрута, сега трябваше да намерим начин да отидем до Сен Жан Пие дьо Пор, защото билетите ни са само до Памплона. Отново Владо проучи, че пред автогарата в Памплона има специални таксита с монтирани велобагажници, които превозват пилигрими с велосипеди, на там на където са тръгнали. Писал писма на различни фирми, че даже се обадил на една от такси-компаниите, да резервира такси, но от там отхвърлили възможността за резервация, понеже такива таксита имало много.

Та така, някъде около 6.00ч сутринта благополучно пристигаме, още по тъмно в испанския гр. Памплона и реално навлизаме в ден Първи от нашето Камиино – 14.09.2017г.

Толкова сме превъзбудени от предстоящата авантюра, че слизайки от автобуса направо се втурваме към стоянката за таксита в издирване на онова, по-специалното такси, с багажниците отгоре. Какво разочарование изпитахме само - навън нямаше нито едно такси с багажник! Бяха много, 10-20 поне, но най-обикновени, като дори нямаше и комби. Поредната доза стрес ни полази мигновено, а Владо веднага спретна някакво изречение, да промени отново стартовата точка, като пак я направим да е от Памплона. Аз разбира се не го чух, че духаше силен вятър, а и нещо лявото ухо ми е запушено и хич не ми се слушат глупости, но бях абсолютно сигурен, че не може да не намерим поне едно такси, което да ни закара всичките с колелата до Сен Жан Пие дьо Пор.

Започнахме заедно да разпитваме шофьорите, ходейки от врата, на врата, събирайки телефони на различните фирми, чийто коли бяха на стоянката. После младата госпожица трябваше да упражнява испанския си език, звънейки на всяка от такси – компаниите, които намерихме, а накрая, там нещата се свеждаха до горе-долу еднакви условия. В крайна сметка намерихме такова такси, но ни обявиха точно двойна от нормалната тарифа, която Владо беше проучил от България - 2€/км + по 4€/велосипед. Не беше добра оферта и започнахме отново да обикаляме спрелите таксита, търсейки алтернатива на лошото предложение. Цялото това вайкане се разиграваше пред очите на шофьора на нашия автобус, който в един момент дойде при нас и попита, имаме ли проблем с нещо. Обяснихме му пилигримския си казус, а той веднага предложи да помогне. Раззвъня няколко телефона, заобяснява нещо бързо и разпалено, като само жестикулираше, ходейки напред-назад и точно след 10 мин. таксито ни чакаше отвън. Голям човек се оказа този шофьор, поне 2.05м беше. Жив да е, че ни реши проблема.

Пристигналото такси отвън нямаше никакви специални багажници, но беше модел на Пежо 807 - доста голям ван, който в задната си част беше преработен с много по-нисък под, за транспортиране на инвалиди с колички. С шофьора започнахме едно вадене на седалки и комбинация с кашоните, подреждайки ги от различните страни на колата, но дори в това такси кашоните ни не се събраха. Таксиджията нещо взе да се опъва, че не може да ни побере със седалки по местата си + багажа и щял да се отказва. Логично ние му помогнахме да побере всичко, като сгънахме седалките, така че да ползваме трима две седалки, но онзи нещо продължаваше да се инати, че така било забранено и полицията щяла да го глоби. Ква полиция бе брат, ние сме пилигрими, не обикновени туристи! В крайна сметка сигурно ни влезна в положението или пък не му се изпускаха 120€, незнам и взе че се съгласи. Така след няколко размествания и демонтаж на седалките и компромисното им ползване, най-накрая всички с багажа сме вътре, макар и някои да седим в странна полупрегърбена поза. Малко сме се понатъпкали, но по-важното е че вече пътуваме към стартовата линия.
Пейзажите наоколо бързо смениха градската среда и само няколко километра след излизането ни от града, пътят взе да става с много завои и доста стръмен.



Сигурно всеки е виждал горната табела, предупреждаваща шофьорите, да са по-внимателни от евентуалната поява на диви животни и то не какви да е, а елени. Тук се оказа, че е пълно с тях, и с табелите и с елените. За първи път в живота си видях елен на свобода с рога от поне 2м, който спокойно да си пасе край пътя. Като го наближихме, естествено се подплаши и докато извадя апарата, онзи офейка в гората. После, когато вече бях готов с апарата, през остатъка от пътя имаше само предупредителни табели и не срещнахме нито едно от тези красиви животни.

След като вече нямаше елени по пътя аз дори не гледах през стъклото, че така ми се спеше от това прекачване в автобуси и висене по летища, че най-малко сега ме интересува какъв е релефа на пътя. За Владо обаче това беше добър повод и на нов ред започва една позабравена от няколко минути тема, но сега с друг акцент:

- Ти знаеш ли, че според последните статистики, именно заради тоя стръмен планински проход, 30% от всички пилигрими тръгнали от Сен Жан Пие дьо Пор се отказват още първия ден!
- Не, тази статистика не съм я чел, но дори и да е вярна ние няма да сме в нея – отговарям в просъница аз
- Защо да не сме? Ние сме точно трима и вероятно един от нас ще се откаже? – продължава с провокациите Станимиров
- Не, не виждам кой ще е тоя и защо ще го прави. Освен това не сме 30, а 33,33% и най-малкото заради това няма как да попаднем в тази тъпа статистика. Освен това мисля, че да дойдеш чак до тук и да се откажеш заради 300м баир си и подигравка със самия себе си.
- Що бе, аз се замислям дали да не съм един от тия 30%?
- Аз пък, не!

В крайна сметка стигаме в градчето, като 2-3км преди него се заформят такива мрачни облаци, че нямаше начин да не завали. И заваля.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
loveforever
Администратор
Администратор


Регистриран на: 29 Сеп 2007
Мнения: 6476
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Яну 10, 2018 2:56 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Голям кеф това Камино!
От позицията само на читател го казвам, защото извън тая гледна точка не мисля че съм в състояние да си представя дори част от изживяването.

Щом прочетох репортажа за първия ден и веднага исках да споделя нещата които са ми направили впечатление. После се самоограничих с идеята да не разводнявам разказа. Викам си ще си водя записки - системно и последователно и накрая, като пътеписа свърши ще публикувам всичко накуп.
Да ама днес влизайки във форума, отварям пътеписа и пак се започна:
oo-p big laugh ... computer dreaming ... books ... big laugh computer ... mad books laughing ...
след което заключих - тая с рецензията няма да я бъде. Квото имам да казвам - на момента пък накрая не пречи да има обобщение.

И така - на мен като човек който се е качвал на самолет само в музей или като дете без особени спомени от тогава ми беше особено интересно да узная за протичащия на борда шопинг и останалите интересности. То това летенето е почти като разходка из мола само че много по-вълнуващо и полезно. Определено трябва да го пробвам някой път, пък ако ще и да е само идеята. Има и някаква мистика с това летене Гледайки датата на снимката от чакането на автобуса 7/12/2045 у мен изплуват съмнения и за пътуване във времето, което прави предизвикателството още по желано.

Одисеята с такситата ми се стори някак позната. Уж само нашите таксиджии ги упрекват колко лошо се отнасят към туристите пък както става ясно спокойно може да черпят опит и от испанските си колеги.

Елени ... , ех тези чаровни рогати създания! Време е и при нас да набоцкат подобни табелки, а не само традиционните с кравички. Имайки предвид, че вероятността у нас да попаднеш на подобно същество е аналогична като тази на запад кво пречи и ние да сме модерни. За друго ако не, то поне за кеф и трепет на пътуващите. Нещо като лов на покемони. Ние цяла Норвегия така пропътувахме в надежда и очакване да зърнем забележителните лосове.

Последното за статистиката и отказването много ме замисли - в личен план. От моя гледна точка има две положения - или изобщо не се захващам с нещо, или ако се хвана то трябва да го бутам до края. В тоя дух на мисли не искам да си представям какво бутане би ме очаквало, ако някой ден имам възможността и привилегията да тръгна по пътя. Laughing
_________________
Магия в лилаво
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 518
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Яну 10, 2018 4:06 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

loveforever написа:
... Гледайки датата на снимката от чакането на автобуса 7/12/2045 у мен изплуват съмнения и за пътуване във времето, което прави предизвикателството още по желано ...


Датата е вярна. На Каминото стават чудеса! Не съм го казал аз, но е истина. И понеже знам че си една от тези които искат да го изминат, най-искрено ти ги желая. И Каминото и Чудесата.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
vladostanimirov



Регистриран на: 19 Окт 2008
Мнения: 3802

МнениеПуснато на: Сря Яну 10, 2018 6:18 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

В интерес на истината,2 е/км си е стандартна тарифа там. Трябва да ви кажа ,че папките А4 с предварителна подготовка не са измислени в Бургас. Подобна папка имахме и ние и след като Косьо му показа изписана цяла страница на принтер имена и телефонни номера на таксиджии ,които са свършили работа навремето и хора като нас ги препоръчват по англоговорящите форуми ,а и най-вече : "za taxi maksimum 100-120 euro" човека кандиса без пазарлък. Учудих се колко самоотвержено се опитваше да набута 3-те огромни кашона ,като хем при това да остане място и за пътниците. Той знаеше, че ние знаеме ,че 3 часа по-късно имаме директен автобус за 23+7 евро на човек. Бе, случихме на човек, може да се отбележи ,че още първият ден усетихме положителното отношение към нас. Както ще прочетете по-нататък ,тия 3 часа бяха от огромна важност за нас,но той това не знаеше.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 518
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет Яну 11, 2018 3:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Вали, но кво пък, ще ни върви по вода, повтарям си аз на глас, пред все по-страшно гледащите ме съотборници. Все пак таксито ни остави точно в центъра и бързо намерихме малко сушинка под клоните на едни дебели дървета, а за късмет сме точно пред туристическия информационен център. Там между капките започнахме със сглобяването, като разкъсахме победоносно кашоните и точно като на битпазар, пръснахме целия си багаж и чаркове на тротоара. Никой не ни пита дали правим разпродажба, щото нормалните хора като вали си стоят в къщи и логично и сега беше така. Сглобяването не беше трудно и се справихме сравнително бързо, но наместването на всичките ни дрехи и вещи по дисагите се оказа голям проблем. Нямаше начин да е подреден. Просто нарихме всичко, като във войнишка мешка и го завързахме здраво. След около час всичко беше готово. Ние също. Сега обаче стои въпросът, какво да правим с огромните кашони от опаковката? Не можем да ги оставим на сред улицата, а пък големи кофи за смет, като у нас няма. Отделно опаковките са по-скоро промишлени, а не битови, и дори и да има кофи, в тях също не е разрешено да се изхвърлят подобни отпадъци. Находчивият Владо бързо намери решение – влезна в информационния център и постави проблема за решаване на изкуствено усмихнатите и застаряващи госпожици. Те пък се обадиха на градската полиция и точно след 5 минути дойде един полицай с бус и взе кашоните. Да, и на нас ни беше странно, но не дойде клошарски камион, а униформен полицай с бус! Извинихме се за „белята” с кашоните, но понеже беше много любезен и усмихнат, го попитахме за напътствия, как да стигнем до пилигримския офис. Това е мястото където всеки кандидат пилигрим трябва да се регистрира и да получи идентификационния си паспорт. Преди да тръгнем натам поставихме задължителните атрибути за велосипедистите по тукашното законодателство – каска, фар, стоп и сигнален звънец.

С не голямо лутане намираме емблематичната павирана уличка, която е толкова стръмна и тясна, че по нея за първи път слязохме да бутаме велосипедите. Бързо намерихме офиса за издаване на паспортите си и още от вратата любезните домакини ни поканиха да седнем по масите.





Индивидуално с всеки от нас се проведе беседа за попълване на задължителната информация свързана с пол, възраст, националност, причината, поради която човек е тръгнал да изминава Камино – религиозна, духовна, културна, спортна или друга и т.н. В документа още се попълва и как ще се изминава Пътя - на кон (магаре), пеша или с велосипед. След попълване на всичко това се плаща не висока такса за самия документ и … вече сме легитимни пилигрими с истински паспорти. Каква чест! Вече можем да се втурнем в приключението, все едно до сега не сме го правили. Преди това накичваме велосипедите с един от задължителните символи отличаващи пилигримите - черупка от един вид мида, на която прорезите се събират към основата и символизират как всички пътища се събират в Сантяго. Естествено на видно място завързваме и българския флаг, че иначе за къде сме тръгнали без него и чак сега гордо можем да подхващаме Пътя. Благодарим на любезните служители от офиса, вземаме си довиждане с тях и чуваме за пръв път думите, които ще ни съпътстват оттук до края на Света: Buen Camino или Лек път!

Снимахме разбира се и Станимиров пред важния офис и вече сме напълно готови.



Важно още за пилигримския паспорт е че той е специален документ, с който се легитимира всеки пилигрим, че е такъв. Без пилигримски паспорт човек не може да бъде допуснат в албергетата (местата за нощувка). Паспорта се издава освен от специалните пилигримски офиси в съответния град от който се тръгва, и в някоя църква, катедрала или дори някои от албергета. Интересно е че за начало на пътя се счита първата крачка която пилигрима е направил от своя дом по пътя към Сантяго. У нас обаче никой не ми издаде паспорт, затова разбира се всичко е в преносен смисъл. Освен за легитимация пред хостелиерите в албергето той е изключително важен и за друго - там се събират печати от всевъзможните места през които пилигримите преминават по пътя си към Сантяго де Компостела. Такива са всяко алберге, музеи, кафе-барчета и др. заведения галерии, църкви, катедрали и всякакви исторически и други забележителности. Печатите отразяват някакъв знак или символ на мястото от където се поставят и задължително са съпроводени с дата. Освен че винаги са различни, са и много красиви, като някои дори са с червен или друг ярък цвят. Всеки пилигрим трябва да поставя по минимум два печата на ден, като доказателство за изминатите километри и така с тях се следи за колко време е изминат съответният маршрут. Той преминава през над 1800 архитектурни и исторически обекта, които имат не само религиозно, но и светско значение, като Владо тайно беше решил да посетим поне 1799 от тях.
Започваме с няколко местни



Свита част от мнението:








Интересна е и една статистика от 2013г, която ми попадна по повод националностите на хората преминавали по Пътя. Според нея, първите пет места са съответно за испанци, италианци, германци, португалци, американци. Ние сме представени с 295 човека, които със сигурност са завършили маршрута или поне толкова са официално регистриралите се в пилигримския офис в Сантяго. Към днешна дата не е ясно колко още българи са го изминали, но ние силно вярвахме, че ще увеличим броят им с трима.

И така нашият първи етап по план е от Сен Жан до Ронсесвайес и като изключим излизането от градчето и още няколко километра след него, всичко след това си беше як баир, с наклон на места над 20%. И трябва да бързаме, защото до крайната цел трябва да стигнем по светло, преди да заключат, иначе още първия ден ще трябва да спим на открито. Спестеното време от това че дойдохме с такси ни даваше малко увереност, че ще можем да се включим навреме, но все пак не трябва да се мотаем много. Преди да подхванем прехода обаче, спираме на края на града в един сервиз за трактори и разни селскостопански машини, където трябваше задължително да донапомпаме гумите на велосипедите. Заради изисквания на летищните власти, по време на полета гумите трябва да са спаднати, за да не се пръснат от високото налягане и да направят някоя по-голяма поразия в самолета. За целта си носим разбира се и помпи, но с тях е невъзможно да постигнем нужното налягане, затова спирането беше неизбeжно.



В сервиза сигурно не бяхме първите търсещи подобни услуги и много бързо ни напътиха към младия чичко с компресора. Той също като повечето французи ни посрещна с усмивка и само срещу 2€ ни напомпа всичките гуми.

Така поемаме напред по добре асфалтирания френски път, като доста дълго се движим успоредно на границата с Испания.
Не знам за другите, но мен чувството за свобода вече напълно ме е превзело. Усещането да имаш цялото време на света и тръпката от предстоящата авантюра е нещо неописуемо и прекрасно! На всичкото от горе природата и въздухът около нас са толкова чисти, че ми идва да остана тук поне за ден. Въобще, авантюризмът и вечното търсене на изненадите от необикновените неща в живота, които ме карат да избягам от уюта на ежедневието ми са може би част от нещата заради които съм тук. Не знам. Надявам се по пътя до края да разбера.



Пътят ни зове и не трябва да го караме да чака, затова се насочваме към не голям планинския проход, който е единствената ни възможност да влезнем по асфалт с велосипедите на испанска земя, без да се налага да изкачваме стръмни горски пътеки с неприятен за каране чакъл или хлъзгава кал.

Дъждът не само не спира да вали, но за да ни е по-гадно се намеси и някакъв вятър. Сега ситните дъждовни капчици освен че мокрят, започнаха и да ни жилят по лицето и ръцете, като поривите на вятъра на моменти са толкова силни, че почти не виждаме пътя. Нищо, важното е че сме си напомпали гумите и усещането, че няма какво да ни спре е още по-силно. Така го чувствам аз и правя всичко възможно, да го предам и на другите.

Покрай все още правия като конец път се движи и не особено пълноводна река, която на едно място разделя дворовете на две стари каменни къщи.



Тук някъде минава френско-испанската граница. Даже се твърди, че двора на една от къщите е в Испания, а самата къща във Франция. В близост до самата граница, която по нищо не може да се разбере точно къде е, е изградено малко кръгово движение указващо предстоящото ни неприятно изкачване.

За първи снимки на този паметен кръстопът, освен нас е спрял и някакъв самотен колоездач, който ни задмина още преди километри. Носът му заемаше голяма част от лицето и затова реших, че е евреин. Казах ли че Владо е полиглот? Да, такъв е, може да си поръча бира на всякакви езици, но за това по-нататък. А на този колоездач, на чист иврит му обясни как тук е голям проблем ако си оставиш колелото във Франция, а ти отидеш да правиш снимки в Испания. Онзи в началото не разбра шегата, но после като схвана, избухна в смях. Владо пък се мъчеше да го убеди, че не е шега, но вече усмивката беше превзела лицето му и не му се получи. Все пак пилигримът не е обикновен турист, а нещо много по-специално и след като Станимиров знаеше, че в Испания отдавна е приет закон, с който всеки (испанец или не) е задължен да подпомага и да пази пилигримите, той беше длъжен и да го предпази от предстояща глоба, например. Така с усмивки на лицата всички си пожелахме по едно „Буен Камино“ и всеки яхна коня си.

Ей там на заден план в ляво е велосипеда на нашия човек, а в дясно, на другия парапет на моста е самия той.

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 518
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Пет Яну 12, 2018 5:23 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Продължаваме напред и не след дълго в ляво от нас се открива удивително красив планински контраст. Бих го кръстил „Петдесет нюанса зелено“, толкова наситено зелено, че чак е невероятно, а сме вече в средата на Септември. Красиво е почти колкото в Родопите през Май.





Високо в небето над нас на воля си летяха двойка влюбени орли. Уж бяха влюбени, а не преставаха да ни следят с поглед. Може би защото повече им приличахме на храна, щото тя любовта е до време, после трябва и да се яде.



Вече катерим баира до първото малко селце в Испания, когато дъщеря ми измрънка, че предната ѝ гума била мека.



Кво мека, направо си е спукана!
Какъв малшанс, няма и 10км от началото и вече сме с проблем. За младата госпожица проблемът е добре дошъл, защото ще почиваме. Даже за неин още по-голям късмет сме спрели точно до едно малко заведение със супермаркет в него. Възрастта ѝ е такава, че вечно е гладна и такова попадение си е наистина голям късмет. Часът е около 12.30 и за да не губим време, решаваме на бързо, до като аз правя гумата, другите нещо да вземат и да обядват. Навън даже има и маси под не голям навес, където ще се прикрием от дъжда. Въобще, идеалните условия намерихме, направо 3в1 – почивка, хранене и лепене на гума, че даже и под навес.

Свита част от мнението:


Не проблема, а разточителното хранене на крак ни отне около час. Не че го имахме, но всеки си търсеше повод да поостане още малко, като знае какво го очаква.
Вече сити тръгваме напред с идеята, да наваксаме изгубеното време в предстоящото катерене. Глупости! Нищо не наваксахме, даже май станахме по-тежки от храната и катеренето въобще не ни спореше, а и тоя дъжд … Както и да е, вече няколко часа сме по баира, а Владо ни е откъснал с няколко серпентини напред. Обяснимо е защото на мен постоянно ми се налагаше да изоставам, чакайки девойката, да ѝ вдъхвам кураж, че може. Все ѝ обяснявах, как баира сега свършва, а дъжда и студа ще ги заменим с луксозна слънчева полянка, на която ще си мечтаем заедно. Тя отдавна не ми вярва и ме гледа сърдито и враждебно, точно като майка си. Ненавиждам го този поглед на иначе толкова хубавото ѝ лице. Все пак е млада жена и вече е усвоила едно от основните оръжия за справяне с кандидат партньора си – сърдене и враждебни погледи.



Улисани из завоите не забелязах БГ ТИР който видял знаменцата ни и свирна поздравително с клаксона си. Приятно е, сякаш сме си в къщи. По-късно щяхме да разберем, че в тези краища на Испания това даже е изключителна рядкост.

По едно време, в далечината пред нас гледаме Владо спрял до банкета на най-неподходящото място и нещо уж се суети. Пристигаме и ние, а той вече с усмивка на лицето казва:

- Видях, че на Биляна ѝ е тежко, та спуках нарочно гумата си, да ѝ уредя почивка – и доволно показва спадналата до долу предна гума.
- Добра идея, но вали дъжд и лепенето ще е много трудно – отронвам аз разопаковайки сервизната чанта.

Все пак в дъжда съм мотивиран да приключим по-бързо и гумата е готова след около 15 мин. Всъщност навсякъде около нас имаше от онези кестенови дървета, на които плодът им е обвит в едни едри бодливи шушулки с големи и дебели тръни. Точно сега им е сезона да падат и като изсъхнат, бодлите стават толкова твърди, че някои могат да спукат и гума на мотор. Така беше спукана първата гума и сега като извадих и втория трън, вече се замислих, дали пък тези двамата наистина не си пукат гумите нарочно, та да спираме по-често?!



Каране, бутане, каране, бутане и дъжд. Много дъжд! Защото тук винаги вали! И много баир! Защото тук винаги е баир!



Е това се повтаряше в следващите 5 часа, като на всичкото отгоре температурата падна под 10 градуса и взеха да ни се вкочаняват ръцете. Моите даже бяха с формата на велосипедни ръкохватки и въпреки че от време на време се опитвах да ги разтривам, пръстите ми упорито се съпротивляваха да възвърнат нормалното си положение.



За ниски температури в средата на Септември въобще не бяхме подготвени и това още повече ни притесняваше. Въобще всичко е доста неприятно и от части разбирам онези 30% от пилигримите, които се отказват след този етап. Не го споделям с никой от съотборниците си, че току виж и от нашата група има такива и тогава плановете ни ще се преобърнат главоломно.

Най-накрая се добираме до заветната височина на прохода Ибаниета, от където до мястото за нощувка освен че остават само няколко километра, всичките са спускане. Този момент всичките го чакаме много отдавна и с някакъв завиден и победоносен дух се нареждаме до табелата за снимка.





Няма да се присмивате, но моето детенце се разплака на два пъти от изключителното натоварване на което беше изложено до този момент, като зверското изкачване беше примесено и с много лошите атмосферни условия. Въпреки високия си ръст тя е само на 15 и понякога плаче. Сега също, но стиска зъби и продължава напред, както сме се разбрали още в София.

Сетих се веднага за едни думи от филма "Пътят": „ …Нашите деца. Те са най-доброто и най-лошото от нас.“
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 518
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Пет Яну 12, 2018 5:35 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Нямаме никакво време и духа толкова силно, че само забърсахме сълзите да не се виждат на снимката и започваме с шеметното спускане надолу. Асфалтът е още мокър и не можем да се отдадем напълно на удоволствието от скоростта, а и аз отделно се притеснявах как ще се справи с това предизвикателство младата госпожица, затова отново поизостанах за да давам съвети как се използват спирачките при спускане върху мократа асфалтова настилка. Ученичката се оказа много добра и без никакви проблеми се спуснахме до долу.

Вече почти се е свечерило, когато най-накрая се вижда заветния манастир в Ронсесвайес.



Там албергето е едно единствено, но за това пък е с капацитет да събере поне 200 човека. За тези които не знаят ще вметна, че „алберге“ всъщност е място за спане, наподобяващо хостел или по-скоро нещо, като нашите туристически спални от времето на БТС. Някъде са доста мизерни, другаде обратното. Характерно за тези албергета е че баните, тоалетните и спалните помещения са общи за мъже и жени. Леглата винаги са двуетажни, подредени на минимално разстояние едно от друго, като на тях има само матрак и понякога възглавница. В някои има кухня оборудвана с всичко необходимо за готвене и в почти всички има платена пералня и сушилня. В албергетата може да нощува само пилигрим, който има лична карта и специалния пилигримски паспорт. По правило в тях може да се нощува само за една нощ, но при болест или други уважителни причини, може да бъде направено изключение. Отворени са за посрещане от обяд нататък, а вечер се заключват обикновено в 22.00ч. и повече не се приемат посетители. След преспиването се напускат сравнително рано (до около 7-9 ч) за да могат хостелиерите ги подготвят за следващите пилигрими. Освен в частните албергета, почти във всички други домакините работят там за по две седмици на доброволни начала. Цените за нощувка са различни, но в общия случай са около 10€ на легло. Има не малко албергета които са общински на цени 3-5€, както и такива в които се плаща с дарение – кой, колкото даде, а после всичко отива в църквата.

В повечето албергета предлагат и храна, като готови пилигримски менюта, които са средно около 8-10€ за едно хранене. Обикновено е нещо леко и малко, но винаги включва първо, второ и десерт, а често и напитка. В доста от албергетата има кухня с печка, тенджери и всякаква посуда за приготвяне на нещо по свой избор. В шкафовете на тези места е пълно с всевъзможни продукти , като брашно, ориз, макарони и пр. купени от други пилигрими и оставени за следващите.



Вече сме пред прага на горната сграда, която както казах е превърната в едно такова алберге. За него Владо предварително е проучил, че цената му е 8€ и разполага с нова и стара част, но заради големи групи организирани туристи, идващи с автобуси, всички места в новата част са заети. Това са точно от онези изплашени от Пиринеите туристи, които също като Владо са решили да започнат маршрута си, като пропуснат трудното и стръмно начало.

Вече е тъмно и сме от последните позакъснели туристи и логично … настаняват ни в старата част. Всъщност сградата на бившия манастир е изградена някъде около 12-ти век и дори да не сме в новата му част, все пак ще имаме привилегията да спим в толкова стара каменна сграда. Затова въобще не сме учудени, че стаите са вехти и препълнени, двуетажните легла са изтърбушени, но все пак са от здрава винкелова конструкция и ПДЧ, душовете са само два за всички, като за да се ползват те и тоалетните се минава през една от стаите. Въобще всичко е точно както трябва да бъде, само дето Владо е разочарован. Много разочарован. Толкова много е чел и гледал за новата част на албергето, че след подобно натоварване от изкачването преди малко, вече го сънува. Жалко, ще трябва да споделим тези прекрасни условия с още около 50-60 човека, а на сутринта с нови сили да поемем нататък. Не трябва да сме недоволни защото навън вали и винаги може да е и по-лошо. Тук имаме покрив, легло, осветление, ток за телефоните и дори след порядъчно чакане пред мивките, можем да си изперем мокрите дрехи, да ги изсушим на специален радиатор и даже да се изкъпем, какво повече …!?

В Ронсесвайес няма кой знае какво, но все пак из между няколкото постройки се мярка и някакъв мотел точно до пътя, където можеше да се вечеря и отпочине в по-нормални условия, но на нас горните напълно ни удовлетвориха и след толкова умора и притеснение дали ще стигнем навреме и дали ще има места в единственото алберге, решихме да си налягаме парцалите, че това ще ни е първата нормална нощувка от доста време насам. Днес можем да се похвалим с най-голямото си геройство – 29км баир, дъжд, вятър, студ и най-важното … още никой не се е отказал!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
loveforever
Администратор
Администратор


Регистриран на: 29 Сеп 2007
Мнения: 6476
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Пет Яну 12, 2018 9:57 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Много зелено и много вали - то досущ като в Скандинавия. Обнадеждих се. Остава и опция за риболов да се отвории сме в джаза. Very Happy
_________________
Магия в лилаво
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Кемпер / Каравана
North wind
Клубен член с кемпер
Клубен член с кемпер


Регистриран на: 29 Ное 2013
Мнения: 1013
Местожителство: Пловдив

МнениеПуснато на: Съб Яну 13, 2018 9:14 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Не е моят път, но ви чета с интерес!
big dog
_________________
Търсиш път! За какво ти е?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
vladostanimirov



Регистриран на: 19 Окт 2008
Мнения: 3802

МнениеПуснато на: Съб Яну 13, 2018 10:21 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Бях разочарован , Да, бях много разочарован. Когато се разбра ,че ще тръгваме от начална точка и ще катерим тоя баир, за мене остана утехата ,че ще спим в Ронсесвайес. Там, както бях чувал ,бяха направили страхотна реконструкция ,проекти от добри архитекти, добро изпълнение, абе - много мозък. Надявах се да го видя с очите си.
Да ,ама не. В новата част се побират 183 -ма човека, беше напълно заета, нас ни набутаха в една дупка. Това беше най-гадното място в което съм спал за целият преход. Единствената утеха ми бе ,че върху мене спеше ,ебати готината мацка и съжалих че съм с колело защото утре тя ще е на 22 км от тук ,а аз на 80..... и да спиме заедно на едно легло няма как повече да се случи. Е едно легло, ама аз долу ,пък тя на горното ниво.
Ето как изглежда новата част на албергето, на мацката снимка няма да ви поствам, че съм ревнив.



Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    kemper-club forum Форуми -> Пътеписи Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, ... 14, 15, 16  Следваща
Страница 2 от 16

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov